Както се очакваше г-ца Милър не обичаше особено много да се рови из пълни с прах книги. Тя предпочиташе настойчиво да съблазнява г-н Аясума. Не че той го забелязваше. Изобщо не се интересуваше от нея и не се стараеше да го крие. Май във вените му течеше лед, а не кръв. През цялото време той бе мълчалив. Не обичаше излишните приказки и да си губи времето. Единственото нещо, което им каза беше:

    “ЗАХВАЩАЙТЕ СЕ ЗА РАБОТА!”… Ама, той наистина се мислеше за център на Вселената. Или поне за “шеф”. Той не ги помоли учтиво, а направо им заповяда. Истинско арогантно и надменно копеле. Така го определи Майкъл. Не е тайна, че не го харесваха. С изключение на Карен. Тя беше от тези жени, които обичат предизвикателствата. Но до този момент опитите й да го впечатли по някакъв начин беше без никакъв резултат.

    Както и да е. Всички се захванаха за работа. Разглеждаха книгите една по една. Това си беше много работа.

    Разхождах се и разглеждах. Минах в задната част на сградата. Там имаше огромна градина. Не можех да повярвам. Имаше толкова много цветя и мраморни статуи, че не можех да отделя поглед от тази гледка. Видях една пейка и седнах там. Поех дълбоко дъх. Ароматът на рози беше прекрасен. Затворих очи и се наслаждавах на тази красота. Тогава чух нещо. Приличаше на стъпки върху пътеката застлана с чакъл. Отворих очи и се стреснах. Пред мен стоеше мъж. На около двадесет и осем години. Висок, със сини очи и кестенява коса. Истински красавец. Усмихна се, а аз отместих очи. Усетих как сърцето ми биеше лудо. Изчервих се.

-О, извинете ме! Не исках да Ви притесня.

-А-а… Няма нищо. А кой сте вие?

-Казвам се Алекс Дженър. Живея в съседното имение. Лекър съм. А Вие сте…?

-Аз съм… Лина Медфийлд. Приятно ми е, сър.

-Чух, че  в замъка има хора и дойдох да се запознаем. Само ти ли си? Може ли да ти говоря на “ти”?

-Щом желаете. Не, не съм… сама. Другите са вътре, а госпожа Ирина я няма.

-Може ли да ме представите?

-Разбира се, господине. Елате!

    Изправих се и тръгнах, а доктора ме следваше. Изглеждаше приветлив човек. Усмихваше се.

-Лина?

-Да, сър!

-Наричай ме Алекс, моля те! Ще ми опишеш ли другите?

-Сами ще ги видите.

-Искам да чуя твоето мнение. Моля!

-Ами, добре.

    Наложи се да спрем за малко. Описах му другите така, както ги виждах. Алекс не спря да се смее. Чак се засрамих още повече. Както гледах в страни го видях. Широ стоеше до прозореца и ме гледаше. Не знам дали не гледаше лекаря. Погледа му беше студен както винаги. Лицето ми се помрачи и доктора го забеляза. Проследи погледа ми и го видя. Странно, но лицето му изобщо не се промени. За това пък той ме хвана за ръката. Този път станах червена като домат. Сърцето ми щеше да се пръсне. За това влязохме вътре и господин Джеферсън ни заведе в библиотеката при останалите. Всички го гледаха, особено Широ и Карен. Разбира се, мотивите им бяха различни. Той сам се представи и се запозна лично с тях. Спечели симпатийте на почти всички. Беше забавен тип. Харесвах го. Жалко само, че бързо си тръгна. Тайно ми остави телефонния си номер. Очевидно не харесваше поведението на г-ца Милър. Чудех се само защи беше толкова мил с мен.

    След като вече бях там се захванах с четене. Не че не беше  интересно, но не беше това, което можеше да ми потрябва. Не след дълго повечето се разотидоха. Останахме само аз и онзи неприятен тип. Не говорехме, защото нямаше за какво. Не можех да повярвам, когато седна до мен.

-Къде срещна доктора?

-А?

-Отговори ми.

-В градината. Защо? Той е много мил.

-За това ти даде номера на телефона си.

-А? Видял си? Е, това не е твоя работа.

    Станах и излязох. Широ не ме последва, но ме наблюдаваше. Беше странно. Какво го интересуваше? Не беше негова работа. Но признавам, че любопитството му ме накара да си помисля, че той все пак е човек. Имаше нещо друго, което ме тревожеше. Скоро щеше да настъпи нощта. Е, до тогава имаше още няколко часа. За това пък беше дошло време за чай. Всички трябваше да сме там. Честно казано това ми се струваше глупаво макар, че аз обичах чай.

    Минахме и през този странен обичай. Тогава Моника ми предложи да разгледаме замъка. Беше чудесна идея. Лошото беше, че и Карен поиска да дойде с нас. Не можех да откажа. Така трите започнахме обиколката. Разбира се, госпожицата не спря да мърмори и да се оплаква. Заболя ме главата от нейните глупости, но си мълчах. Все пак имаше полза от нея. Докато се подпираше на една от стените се отвори врата. Таен проход? Може би. Замъците винаги имаха такива. Стояхме и гледахме. Беше тъмно и отвътре духаше хладен вятър.

-И сега какво? – попита Моника. – Ще кажем ли на другите?

-Къде ти е приключенският дух? – засмя се Карен. – Хайде да погленем вътре.

-Лина, кажи й!

-Ами, аз… Любопитна съм да видя какво има вътре.

-Лина!!!

-Съжелявам. Ако искаш…

-Иска да каже, че можеш да останеш тук или да спреш да бъдеш страхливка.

-Щом тя идва и аз идвам. – малката се оплези на Карен.

    Мисле, че малко по малко ледовете се топяха. Двете не спираха да се заяждат, а аз ги гледах и се смеех. И двете ме погледанаха и ме смъмриха. Може би това, че първото впечатление е най-важно не е вярно. Сега ги виждах в различна светлина. За това помолих Карен за извинение. Тя също ми се извини за убидите. Стиснахме си ръцете и отново погледнахме към отворения проход. Наистина не беше разумно да ходим там без да кажем на някого. Но пък любопитството надделя. Влязохме вътре и вървяхме бавно. Държахме се за ръце. Вътре беше доста студено. За това треперехме. Първа беше Карен, след това аз, а после и малката Моника. Беше забавно. Не това, че влизахме Бог знае къде, а защото го правехме като приятелки. Разказвахме си истории, за да не ни е страх.

    Накрая стигнахме до някаква врата. Бе направена от метал. След като събрахме кураж опитахме да я отворим. Бутахме толкова много, че накрая ни болеше цялото тяло. Вратата не помръдваше. Отказахме се, а и нямахме друг избор. След това Карен направи особена гримаса. Сякаш беше намислила нещо. Сподели ни, че сега трябва да излезем, но това не е краят. Тя предложи да се върнем, когато измислим начин да отворим вратата. И трите бяхме съгласни с това. Но се разбрахме да пазим това в тайна. И така сделката беше сключена. След това излязохме от тунела и затворихме прохода.  Решихме, че никой не е забелязал, че ни няма. Е, грешахме. Вече беше тъмно и другите ни търсеха.

    Ирина много ни мъмри. Сякаш бяхме ученички избягали от час. Момчетата бяха съгласни с нея.

-Къде бяхте? Да не сте малки деца? Знаехте, че ще се разтревожим. – тя опитваше да запази добрия си тон, но й беше трудно.

-Я се успокой! Ти ни доведе тук и ни засипа със загадки. Просто се разходихме, за да разгледаме. Не сме виновни, че часовниците не работят. – Карен изобщо не пестеше думите си.

-Така ли? – повиши тон полицаят.

    Двете с Моника мълчахме. Не беше честно. И ние бяхме виновни, а само Карен обвиняваха. За това единодушно решихме да се намесим.

-Госпожо Денисоф. Не я обвинявайте. Ние също бяхме там.

-Моля те, Лина! Вие сте добри момичета. Лесно се влияете от чуждото мнение.

-Не! – за първи път повиших глас. – Не е справедливо.

-Тя е права. А и вие нямате право да ни говорите така при положение, че точно вие ни накарахте сами да търсим. – намеси се Моника.

    Ирина замълча. Не можеше да повярва колко дръзко се държи това момиче. Не че я познавахме от дълго време, но за първи път тя проявяваше истински емоции. Но сега бяхме прекалено уморени, за да водим спорове. Карен разтърси глава и се обърна. Хвана ни за ръка и мен, и Моника. Поведе ни след себе си. Това учуди всички като се вземе под внимание, че през цялото време до сега тя само се държеше лошо с нас.

-Тук нещо не е както трябва!  - каза Майкъл.

-Правилно си забелязал, момче. – отговори полицаят. – До този момент те бяха врагове, а сега изведнъж са неразделно.

-Точно така, господа. Те крият нещо. Трябва да разберем какво е то. Скоро.

    Не бях много контактна личност. По-скоро предпочитах усамотението. Причината беше в това, че бях прекалено срамежлива. Заеквах всеки път, когато някой ме заговори и се изчервявах само, ако ме погледнат. Това беше много неприятно, но не можех да го контролирам. За това се стараех да стоя на страна от големите тълпи. Но Законът на Мърфи гласи, че нищо не става така, както искаме. Един ден, докато си четях книгата в парка, до мен на пейката седна възрастна жена. Правех се, че не забелязвам, но тогава тя стана и просто си тръгна. От нея падна лист хартия. Станах и го вдигнах. Когато поисках да й го върна нея вече я нямаше. Бях любопитна и го разгледах. Беше нещо като афиш. Прочетох го на бързо. После го сгънах и го пуснах в джоба си. Затворих книгата и си тръгнах. Прибрах се у дома. Живеех сама макар, че бях само на двадесет години. Родителите ми мислеха, че съм достатъчно голяма, за да бъда самостоятелна. В началото ми беше трудно да се справя, но постепенно се научих.

       Направих си вечеря и седнах пред телевизора. Тогава телефонът звънна. Изненадах се, но вдигнах. Беше непознат мъж. Каза, че съм спечелила някаква награда или нещо подобно. Казах му, че не съм участвала в никакви игри. Но беше факт. Бях спечелила някакво пътуване заедно с още няколко души. Не знаех кои са те, но всичко това не ми се струваше правилно. Казаха ми, че всичко е уредено, аз само трябва да си приготвя багажа и да съм на гарата на следващата сутрин в девет часа. Беше много скоро и неочаквано. Приех, само защото исках да разнообразя скучното си ежедневие. Щом хапнах си стегнах багажа. Оставих го до вратата и си легнах да спя. Часът беше точно 9:⁴⁵. Спах като бебе цяла нощ. Будилникът ме събуди в седем часа. Смених си дрехите и си измих зъбите. Бях наистина нервна. Щом стана осем, аз взех куфара и излязох. Бях си повикала такси. Стигнах на време (8³⁰ часа). Нямах проблеми с качването във влака. Там ми казаха, че ще ми кажат къде трябва да сляза. Не възразих. Бях сама в купето. Очевидно сама щях да пътувам. Това беше добре, защото ми даваше време да се подготвя.

    Четох от любимата си книга, гледах безцелно през прозореца, накрая просто си затворих очите за кратка дрямка. Не трая дълго. През остатъка от пътуването си задавах типичните въпроси. Къде отивам? Защо? Какво става? Но, разбира се, нямаше кой да ми даде отговор. А и едва ли щях да събера смелост да задам въпроса. Щом се стъмни кондуктора дойде в купето. Каза ми да се подготвя за слизане. А той самият взе багажа ми. Трябва да призная, че беше много мил човек. За момент се замислих и го попитах колко време всъщност сме пътували. Отговорът не беше какъвто очаквах. Дрямката ми се оказа не толкова кратка. Оказа се, че сме пътували повече от 48 часа. Той призна, че е сипал нещо в чая, който ми бе донесъл. Така му били наредили. Исках да се развикам, но не го направих. Просто слязох там където ми каза.     Гарата беше пуста. Нямаше никого. Нямах никаква представа къде се намирам. За това седнах на една пейка и чаках някой да ме потърси. След четвърт час това и стана. Дойде същата възрастна жена от парка. Гледах я с ококорени от изумление очи. Тя само се усмихна. Прошепна само името си: Ирина Денисоф. Не питах каква националност е, защото не ме интересуваше особено. Не каза нито дума повече. Само ми направи знак да я последвам. Чувствах се малко глупаво, че я следвам така… безусловно.  Но все пак беше по-добре от това да стоя на студената гара.  Пресякохме една уличка и се качихме в черна кола. Стар модел на “Кайзер”. Учудих се, но си премълчах. Все пак бяхме някъде около Кеймбридж. Поне така си мислех. Честно казано нямах никаква представа къде се намирам. Това беше първото име, което ми дойде на ум.  Глупаво, нали?

    Пътувахме по усамотено шосе минаващо през гъста гора от двете му страни. Гледката беше плашеща и в същото време събуждаше любопитство.  На няколко пъти ми се искаше да проговоря, да й задам много въпроси. Така и не го направих. Притеснявах се. Разбира се, тя виждаше това и се усмихваше.  Но и тя самата не каза нищо по време на цялото пътуване. В колата беше гробна тишина.  Скоро няколко капки дъжд капнаха на предното стъкло. След няколко минути лекото рамене се превърна в буен порой. Във въздуха се разнесе аромата на мокър асфалт примесен с мокра растителност. Отпуснах се на седалката и затворих очи. Наслаждавах се на обстановката.  Беше приятно. Скоро пристигнахме пред голяма желязна порта. Отстрани мигаше червена лампичка. Жената натисна едно копче и портата се отвори. Минахме през нея и продължихме още около километър и половина. Паркирахме колата пред огромно имение, което можеше да бъде объркано със замък.  Беше огромно и много впечатляващо. За нещастие не можах да се насладя на гледката заради дъжда.  Грабнах си багажа и заедно с Ирина влязохме вътре. Макар краткото време под дъжда и двете бяхме мокри до кости. Посрещна ни някакъв господин в черен костюм. Представи се като иконом. Името му беше Джеферсън. Усмихнах се, но през цялото време гледах в страни. Той взе багажа и помоли да го последвам. Ирина ми кимна с удобрение и аз го направих. Дори не подозирах колко голямо е това място.  Който и да беше и да беше собственикът на това място очевидно притежаваше голямо богатство. Коридорът, по който вървяхме беше доста дълъг. На пода беше застлан червен килим. Имаше множество запалени свещи, чиято светлина правеше това място още по-загадъчно. Сенките бяха толкова дълбоки, че вдъхваха заплаха. Но от всичко до тук най-голямо впечатление ми направиха картините по каменните стени. Очите на образите в тях ме наблюдаваха. Плашещо. За това се стараех да стоя максимално близо до иконома. Вече започвах да не изпитвам притеснение от него. И той като мен не беше от разговорливите.

    Господин Джеферсън ми посочи една врата. Извади ключ от джоба на сакото си и отключи дървената врата. Остави багажа на леглото и ми подаде ключа. Поклони се учтиво и излезе. Вратата се затвори зад гърба ми. Така останах сама и можех да разгледам. Тогава звънна телефон. Уплаших се, защото не го очаквах. Плахо се приближих и вдигнах слушалката. В началото не познах гласа. Беше Ирина. Каза ми, че след половин час трябва да сляза долу. Съгласих се. Затворих и погледнах часовника. Часът беше 21⁰⁰ следователно трябваше да сляза долу 21³⁰ часа. За това побързах да сваля дрехите си, защото бяха мокри. После влязох в банята. Беше огромна. Но нямах никакво време да се любувам на гледката. За това се изкъпах и се приготвих. Докато се усетя видях, че ми остават десет минути. Тръгнах, защото не исках да закъснея.

    Вървях известно време, но накрая спрях. Огледах се, но нищо не ми се стори познато. Това не трябваше да е така, защото следвах същия коридор, по който бях дошла. Уплаших се. Започнах да се въртя във всички посоки. Накрая спрях. Тогава някой сложи ръка на рамото ми. Скочих. Обърнах се рязко и я видях. Беше момиче на около седемнадесет години. Носеше очила със златиста рамка. Очите й бяха лазурно сини, а косата й беше руса (с цвят на слама). Дрехите й бяха раздърпани. Приличаше на пънкар. Усмихна ми се глупаво. Не знам защо, но ми заприлича на обикновено селско момиче.

-Извинявай, че те уплаших.

-Няма нищо. Аз съм Лина. – подадох й треперещата си ръка.

-Приятно ми е да се запознаем, аз съм Моника. Моника Карлсън. И теб ли те поканиха?

-Може би. Но аз… загубих се.

-Да… Тук е много странно. Хайде. Двете ще отидем долу.

    Погледнах часовника си, но беше спрял. За това попитах Моника. Тя забеляза същото на нейния. Всъщност нито един от часовниците покрай, които минахме не работеше. За щастие се появи икономът и ни заведе в трапезарията. Там имаше още няколко души. Ирина също беше там. Имаше един възрастен мъж: Карл Медисън. На около 60 години. Беше леко оплешивял, със сиво-бяла коса и мустаци. Сякаш беше излязал от детективски роман. По професия беше полицай, вече пенсиониран. Следваше млада жена: Карен Милър. От пръв поглед съдех,че е на около 22 години. Беше красива, с дълга червеникава коса и зелени очи. Нещо в погледа й не ми харесваше. Приличаше на истинска кокетка. Там имаше още трима мъже. Първият беше на около 30 години. Казваше се Дейвид Карлайл. Той беше управител на този “замък”. Имаше тъмнокестенява коса и лешникови очи. Приличаше на истински джентълмен. Следващият беше Майкъл Джеймисън. Висок и мускулест баскетболист. Ето го и последният. Казваше се Широ Аясума. Беше на около 25 години. Беше от азиатски произход. Беше висок и много красив. С черна коса, не особено къса. Тъмни, пронизващи очи. Професията му не беше ясна, той ни гледаше  с пренебрежение сякаш бяхме по-низши от него.

    Ирина ни покани да седнем. Направихме го. Сервираха ни някаква супа. Хранехме се тихо и спокойно. Никой е говореше. Както си стояхме така  изведнъж прозорците се отвориха и задуха силен вятър. Карен извика. Господин Джеферсън  ги затвори бързо. Навсякъде имаше листа. В стаята стана много студено. Чухме някакво ехо. Приличаше на зловещ смях. Тогава Карен изпищя и хвана ръката на Широ. Той дори не трепна. Сякаш беше от камък. Не ми харесваше този човек. Тръпки ме побиваха от него. За щастие всичко изчезна. По-скоро се нормализира. Малката Моника ме хвана за ръката. Цялата трепереше от ужас. Сякаш беше видяла призрак. А също бях неспокойна, но всичко това ми се стори съвпадение. Вятърът беше силен и сигурно е отворил прозорците. По всяка вероятност не са били затворени добре.

    Никой не продължи вечерята. Преместихме се във всекидневната. Господин Джеферсън ни сервира чай. Всички мълчаха, а госпожица Милър не спираше да прави “мили очи” на онзи сноб Широ. Не че това ме интересуваше. Просто никога не съм харесвала този тип хора. Дразнеха ме. Малката Моника вече беше спокойна. Стоеше спокойно до мен и бавно отпиваше от ароматната течност. Аз  не се чувствах на мястото си там.

    Ирина ме погледна.

-Нещо тревожи ли те, госпожице Медфийлд?

    Стреснах се и вдигнах поглед от чашата си. Преглътнах.

-Какво искате да кажете, госпожо?

-Замислена си.

-Нима тази госпожичка умее да мисли? – намеси се Карен с първата от многото обиди.

-Повече от вас, госпожо! – отговорих небрежно.

    Странното беше, че изобщи не се притесних от нея. Изненадах се от себе си. Но моят отговор никак не се хареса на жената. Погледа й стана жесток. Сякаш искаше да скочи върху мен и да ме разкъса на малки парченца. Разбира се, тя не искаше да разваля фасадата си на добра жена. И аз не исках да си създавам проблеми.

-Извинете, че ще попитам, но… Защо сме тук?

    Щом зададох този въпрос, всички насочиха погледа си в жената. Тя отпи глътка чай и се усмихна.

-Скоро ще разберете. Вече е късно и сигурно сте уморени. Ще разговаряме утре. Надявам се да спите спокойно.

    Тя стана от стола си и спокойно излезе. Всички гледахме след нея. Полицаят стана и рязко остави чашата си на масичката, като разля част от течността. Изглеждаше ядосан или поне изнервен. Напусна стаята. Един по един всички се прибрахме по стаите си. Бях много уморена и веднага си легнах. Заспах дълбоко. Дори и земетресение не можеше да ме събуди. Поне така си мислех. Беше приятно, защото завивките и възглавницата бяха меки и удобни. Чувствах се като принцеса. В стаята бе много тъмно, защото тази нощ луната се криеше зад облаците. Нищо не се виждаше. Тогава дървената врата изскърца. Не чух стъпки. Отворих очи и леко се изправих. Прозях се и разтърках очи. Не виждах нищо. Там нямаше друг освен мен. Поне така си мислех. Ненадейно нещо или някой ме бутна. Легнах обратно на възглавницата. Някой ме притискаше, не можех да помръдна. Това трая само няколко секунди. После отново бях свободна. Треперех. Бях ужасена до смърт. Не можех да заспя отново. Не мина много време и в стаята ми влезе Моника. Беше в същото състояние като мен. Ужасена. Помоли ме да остане до края на нощта. Съгласих се, защото и аз не исках да оставам сама. Направих й място и тя легна до мен. Не спахме, а си говорихме до изгрев слънце. Бяхме много уморени. Облякохме се и слязохме долу. И другите не изглеждаха добре. Изключвам господин Аясума. Него нищо не можеше да го притесни. След като Ирина и господин Карлайл дойдоха, господин Медисън удари с юмрук по масата.

-Какво става на това проклето място? Цяла нощ се случват странни неща.

-Какво искате да кажете под “странни”?

-През цялото време прозорците се отваряха и затваряха. – обясни полицаят.

-Аз пък чувах смях. – каза Карен.

-Баскетболната ми топка не спря да подскача из стаята. – каза Майк.

-Лампата светваше и угасваше сама. – добави Моника.

    Очевидно Ирина, иконома и г-н Карлайл не са имали проблеми. А г-н Аясума не смяташе за необходимо да споделя.

-Ами ти, малка моя Лина?

-К-какво аз?

-Някакви преживявания?

-Трябва ли да отговарям?

    Тя кимна.

-Някой или нещо ме притискаше към леглото. Не можех да помръдна. След това просто изчезна. Сигурно е било плод на въображението ми.

    Икономът ни каза, че закуската е сервирана. Отидохме да хапнем. Този път местата ни бяха различни. Аз извадих лош късмет. Трябваше да седна до онзи надменен човек. Той не беше по-очарован от мен. Не смеех да вдигна поглед от чинията си. Тогава той проговори.

-Ще обясните ли какво става, госпожо?

    Всички се вторачиха в него. Гласът му беше някак особен. Впечатляващ, вълнуващ. Карен го гледаше с блестящи очи. Още малко щеше да му се хвърли на врата.

-Разбирам. Историята на този замък е доста дълга. Голяма част от нея е много мрачна.

-Настояваме да ни кажете истината. – каза господин Карл.

-Можете да я разберете, ако потърсите в библиотеката и в Интернет. Днес нямам време за това. Трябва да отида до града. Не знам дали ще се върна скоро.

    Жената се усмихна и стана. Майкъл гледаше след нея. В очите му се четеше любопитство. Мисле, че я харесваше по някакъв начин макар, че тя беше по-възрастна от него. Другите бяха доста изнервени заради случилото се. Това място беше много особено. След като госпожата излезе, всички погледнаха към господин Карлайл. Той беше управител или пона така каза. Със сигурност знаеше как стоят нещата. Но не мислеше да ни каже нито дума. Това ядоса всички. Аз само наблюдавах. Всъщност да си само наблюдател ни беше чак толкова лошо. Така можех да опозная хората около мен. Не се забърквах в неприятности.

    Храната беше вкусна. Исках да се запозная с готвача. Причината беше в това, че исках да опозная това място и всички, които го обитават. И без друго щяхме да останем там по-дълго отколкото ни се искаше. Сърцето ми биеше лудо. Не знаех причината. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Дори и да бях сама в стаята, аз пак усещах това плашещо присъствие. Както си стоях, започнах да се задъхвам. Сякаш нещо притискаше гърдите ми. Изправих се и избягах от трапезарията, оставяйки въпросителни погледи след себе си. Не се качих в стаята си, а излязох на двора. Беше много голям на светло. Следите от дъжда почти бяха изчезнали. Направих няколко крачки напред. Затворих очи и дълбоко поех въздух. Беше толкова чист и свеж. Не беше като този в града. Може би това място не беше толкова зле. 

Според древните легенди историята на вампирите се причислява към 4 хилядолетие пр.Хр. Всичко започва в Египет. Легендата на Близначките гласи, че Кралят и Кралицата на Египет, мислейки да изкоренят канибализма, взимат в плен две вещици от територията на Палестина, от племе, живеещо в подножието на планината Кармел, с цел да разберат тяхните тайни. Обяснението на вещиците не удовлетворявало управниците и те жестоко се погаврили със сестрите . Но зъл дух, желаейки да отмъсти на поругателите и се вселил в кралицата на Кемет. В резултат от сливането на материалното тяло на Кралицата и нематериялния дух се получава една нова форма, която пие кръв и се размножава чрез предаване на тази кръв на човек, намиращ се на границата между живота и смъртта. Кралицата също така направила и краля-вампир.Вампирите са мъртъвци, които, според древните поверия, стават през нощта от своето вечно ложе, и се появяват сред хората под формата на летящи животни, будещи у живите кошмари. Според митовете,вампирите нямат вътрешности,те са само човешка обвивка,без кости,без органи.И пият кръв, жизнена сила,от която поддържат съществуването си.Те са идеи,изпразнени от съдържание.Кухи форми без същност.

Думата "вампир" идва от унгарски език. Автора на знаменития "Дракула" е взаимствал своя сюжет от историята за Влад Цепеш 4-ти, чието фамилно родово име е граф Дракула. Той е живял през 15 век и е имал садистични наклонности. Той си е устройвал пиршества обграден сред огромно множество заострени колове, на които набождал пленените турци. По този начин той е смятъл че отмъщава за своите непостигнати цели и пиейки кръвта на враговете по негово мнение е уравновесявал кармата на убийците и на умрелите.

Как се появяват вампирите? Веднъж ухапан от тях, човек е заразен от инфекциозното заболяване вампиризъм. Тези хора винаги са имали вечен живот, но са били обречени на жажда за кръв.

В славянските страни са смятали, че вампирясват хората, които в живота си са били зли и жестоки, отлъчени от държавата, занимаващи се с черната магия, а също самоубийците и децата, прокълнати от своите родители. В Гърция и Сицилия предполагали, че във вампири могат да се превърнат мъртъвци, чиято смърт не е отмъстена. Има и поверие, че ако през отворен гроб, още незасипан със земя, прескочи животно, покойника се превръща във вампир.

Вампирите имали много тайнствени възможности, помагащи им да намират всяка нощ своя жертва. Приемало се, че вампирите посещават най-напред членовете на своето семейство. Те могли да превръщат в свои слуги, подвластни на волята им, различни нощни твари. Дракула, например, имал стая с вълци, които пазели замъка му. Те могли да хипнотизират хората. Естествено никой до сега не си е отговорил на въпроса защо са зли и отмъстителни. Причината е във факта, че те не осъзнават вината си. Убивайки, и след това бивайки убити, те се връщат във физическо тяло или в енергийно изражение като Души - Бродници, не за да помолят за милост, а за да мъстят, не осъзнали своята вина. Така тяхното съществуване се превръща във вечен кръговрат убийство, кървава смърт, раждане и нова кървава смърт...

Според друга теория вампирите страдат от една неизлечима болест,която се казва порфирия. Представлява нарушение на обмяната на пуриновите нуклеотиди.Това води до непрекъсната нужда от кръвопреливане,понеже тяхната кръв много бързо се "износва". Известно е,че при порфирията има и нарушение на фосфорната обмяна, поради което костите, зъбите и други органи започват наистина да фосфоресцират. Вярно е също така,че те имат проблеми със слънчевата светлина и по-точно ултравиолетовата радиация, която може да ги убие. Колкото до енергийния вампиризъм,нещата там са още по-тежки.Действително всички психичноболни и нервноболни са енергийни вампири. Разбира се,възможно е да изпаднеш и в състояние на енергиен вампиризъм и без да си болен.Най-често това се получава при сексуално подтискане. Това се лекува лесно с акупунктура и билколечение,както и психоанализа.
Основните начини,които вампирите използват за да те изсмучат е да възбудят емоции у теб.Най-често това са вина и страх. Има вампири,които се хранят със страховете на
хората и отчаянието.Те имат ясновидски способности и започват да се ровят в теб надълбоко,виждат какво си преживял,препредават ти го,но в един изкривен,ужасен
вид,че след това може да ти се отще да живееш.Типичен пример за това са уличните циганки-гледачки.Не всички, които се хващат в техния капан са глупаци,много често
това са хора с отворени аури и проблеми със защитата.Вярно е,има много "окултисти", които са енергийни вампири. Факт е,че почти всички църковни/религиозни институции извършват енергиен вампиризъм.Те насаждат страх,чувствона вина, подчинение, не ти разрешават да търсиш "истината" извън техните "доктрини". И при всички тях има един много коварен момент.Неосъзнатите вампири създават у теб едно чувство на зависимост.Имаш усещането, че си им длъжен и правиш това, което искат от теб.
Какво означават суеверията, свързани с гонене на вампири? Едното е торбичка с чесън или плитка от чесън. Когато вампири започнат да се умилкват около вас и гледат да изсмучат енергията и силите ви,просто ги отрежете и то грубо,отвхрърлете ги решител
но и не изпадайте в депресия. След това ги забравете и гледайте хубавата страна на живота и позитивно мислете. Говори се за още един талисман-разпятието. По тази логика следва, че и  Христос е най-големия вампир.Нали той  възкръсна от мъртвите. Когато учениците му го виждат след разпъването,той им показва раните си-пробивът от копието на римския войник в ребрата,пробивите от пироните върху ръцете. Той дори им казва-повярвахте,след като видяхте.Не е нужно да си лекар или биолог,за да знаеш, че с такива телесни поражения не е възможно да си жив.Христос не се е върнал точно към живота,ако вярваме стриктно на библейските писания.Освен това Христос не каза ли-"пийте моята кръв".
Оказва се, че легендата за вампирите може да бъде обяснена с болестта БЯС. По-рано слуховете за среднощни същества, пиещи човешка кръв, са били приписвани на хора болни от шизофрения, докато един испански невролог не стигнал до извода, че в крайна сметка вампирите са хора страдащи от бяс. Тази идея се зародила у него докато гледал филм за вампири, а по сериозни доказателства получил след задълбочено изучаване на антропологични данни и старинни медицински ръкописи.
По думите на професора описанията на вампирите и болните от бяс хора си приличат удивително много. Освен това, епидемия предизвикана от това заболяване се е разразила в Унгария приблизително през 1721-1728 год. - именно там и именно по това време се появяват и първите легенди за вампири. Приблизително 25% от страдащите от бяс хапят други хора. Мнозина от тях, също както вампирите, не носят в себе си огледала и силно миришещи вещества. Ако болният подуши силната миризма на чесън (едно от популярните оръжия срещу вампири)или види отражението си в огледало, може да получи силни спазми в гърлото и лицевите мускули. В резултат на това, отбелязва невролога, болният може да започне да издава хрипливи звуци, да оголва зъбите си, а по венците му избиват кървави петна.
Повечето вампири са мъже, а заболяването бяс се среща при тях 7 пъти по често отколкото при жените. Вампирите, както е известно, не издържат на дневна светлина, а страдащите от бяс често бродят нощем. Освен това вампирите имат ненормално привличане към представителите на противоположния пол, а при “бясните”, вследствие на заболяването, се получават увреждания на мозъчните центрове контролиращи емоциите и поведението, в резултат на което сексуалната им активност се повишава.
Легендарната способност на вампирите да се превръщат в животни (например, в прилепи) може да се обясни с това, че хора и животни със сходно яростно и странно поведение, могат да се приемат за едно и също същество, смята професора. В началото на ХVІІІ в., когато върколаците били основна тема по вечерните събирания, умрелите често били изваждани от гробовете си, за да се провери били ли са вампири или не. За такива били смятани мъртви, които излеждали като живи или от устата им капела кръв.
При хората починали от бяс, се наблюдава кръвотечение от устата дълго време след смъртта. Ако тялото бъде заровено във влажни и студени райони като например на Балканите, то може да се запази в добро състояние в продължение на месеци или дори на години.

NNN

     Търпеливо изчаках нощта. Почувствах нещо странно, когато слънцето залезе. Разбрах, че мога да предусещам кога настъпва деня и кога нощта. Но сега ме мъчеше глад и жажда за мъст. Вече не ме болеше, когато зъбите ми излизаха. Чувствах се съвсем естествено. Импулсивна и лишена от пълен самоконтрол. Бях по-скоро животно отколко човешко същество.

     Точно за това побягнах навън. Едва ли щях да се върна там отново. Тичах, а нещо в мен ме караше да изпитвам силна възбуда. Мисълта, че скоро ще убия и ще се нахраня ме изпълваше с възторг. А аз щях да убия тези, които някога бяха всичко за мен. Толкова бързо тичах, че вече дори летях. Жалко, че нямаше кой да ме научи и кой да ми обясни какво е всичко, което става с мен. Е, какво да се прави! Трябваше сама да се справя.

     Стигнах до дома си. Не застанах отпред. Минах до задния вход. Знаех, че няма да мога да вляза. За това просто чаках. Лампите изгаснаха. Бях малко разочарована, докато... Вратата пред мен се отвори. На една крачка от отвора стоеше сестра ми. Носеше любимата си кремава нощница, а гъстата й кестенява коса се спускаше по раменете й на големи къдрици. Гледаше ме с прекрасните си зелени очи. След време проговори.

-Аз... знам какво си.

-Нима? Кажи ми, сестричке. Какво съм аз?

-Вампир.

-Защо съм тук?

-За да убиваш. Но не можеш да влезеш, ако не те пусна. Знаеш го.

-Досадна подробност. А ти защо не спиш, малко момиченце?

-Исках да... сключим сделка.

-Хмм... Сделка? Заинтригува ме. Слушам те.

-Ще получиш пропуск, но в замяна ще ме оставиш жива и ще ми позволиш да дойда с теб.

     Усмихнах се. Това беше много забавна. Но аз винаги можех да я излъжа.

-Кажи ми, Корни! Защо ще ме пуснеш? Знаеш, че ще ги убия. Ще изпия кръвта им без капка съжаление.

-Знам. Не е правилно да го правя, но и те не са прави. Днес изгориха всичко, което бе част от теб.

-Нима?

-Наричат те демон. Мразят те. Казват, че вече не си им дъщеря. Не е честно.

-Ами ти? Не се ли страхуваш? Мога да те убия и да направя с теб много... лоши неща.

-Знам. Но аз ти вярвам. Ти си ми сестра.

     За първи път откакто съм чудовище някой ми каза нещо мило. Струва ми се, че ще я оставя жива още известно време. Съгласих се. Приех сделката, която тя ми предложи. За това тя ме пусна да вляза. Докато се качвах я чух как се прибра в стаята си и си пусна музика. Отлично. Сега подът не издаваше нито звук. Краката ми почти не докосваха пода. Стигнах вратата на спалнята на родителите ми. Леко отворих вратата. Движех се като призрак. Надвесих се над баща ми и изръмжах достатъчно силно, за да го събудя. Той се уплаши, но не можа да извика, защото с един удар разкъсах гърлото му с нокти. Умря бързо, а кръвта му изтичаше бързо. Майка ми се събуди. Изпищя. Усмихнах се и я притиснах към леглото. Тя опита да се бори, но беше безсмислено. Бях по-силна от нея.

-Демон... казваш! Да, жено! Аз СЪМ... демон.

     Усмивката ми приличаше по-скоро на злобно озъбване. Приближих лицето си на сантиметри от нейното. Подуших кожата й. Чувах как кръвта тече по вените й. Не можех да се въздържам повече. Впих зъби във врата й. Смучех жадно, отнемайки живота й. Тя се отпусна. Изпъшка леко и за момент ми се стори, че й хареса. Внезапно спрях да пия. Нещо ме накара да не я изсмуча цялата. Каква загуба само.

     Стоях пред леглото и гледах мъртвите тела. Не изпитвах нищо. Нямаше съжаление или тъга. Само безразличие. Внимателни изчистих кръвта от устните си, но не приех човешки вид. Излязох в коридора. Пробвах да се концентрирам и успях. Проникнах в ума на сестра ми. Не след дълго тя излезе в коридора. Подпря се на стената, защото изглеждаше някак... превъзбудена.

-Те...

-Мъртви са. По-мъртви и от мен. – усмихнах се на собствената си шега.

-Какво ще правим сега? Ще ни арестуват.

-Нас? Не, Корнелия. За света аз съм мъртва. Бях убита на двадесет и първия си рожден ден. Това поне си спомням.

-Кой? Кой ти причини това, сестричке?

-Не знам. Не ме интересува.

     Тръгнах бавно по коридора. Докато минавах покрай момичето тя ме сграбчи за ръката и се притисна в мен. Тялото й бе толкова топло, за разлика от моето. Сърцето й биеше бързо. Тя искаше да ме докосне. Чувах мислите й. Извратени и лишено от логика. Бе готова да ми даде кръвта си.

     Спрях се и я погледнах в очите. Бях сериозна, а тя изглеждаше замаяна.

-Знаеш, че аз не съм сестра ти. Тя беше убита. Тя не съществува вече.

-Знам. Ти си демон в човешки образ.

     Наведох се леко към нея. Лицето ми бе на сантиметри от нейното. И ето, че тя опита да целуне звяра пред себе си. Не успя. Когато вдигна поглед, аз вече стоях в подножието на стълбите. Тя ме молеше да я почакам. Защо не? Кимнах. Тя изтича в стаята си. Смени дрехите си и напълни чанта с най-необходимите й вещи. Взе и всички пари, които намери. Когато излезе при мен аз й дадох туба с бензин и кибрит. Тя ги взе и изсипа цялото съдържание на тубата. Хвърли запалена клечка и след миг всичко бе в пламъци. Беше толкова красиво. Вече нямах минало. Само Корнелия ми напомняше коя бях аз до скоро. Милото глупаво момиче. Какво ли си мислеше тя? Беше толкова запленена от вампирския ми чар. Значи все пак действа.

     Прехапах устни и тръгнах по улицата, а момичето тръгна след мен. Не след дълго покрай нас летяха линейки и полицейски коли. Чудех се само къде ще се настаня сега. Интересно. Сега не бях сама. А сега тя беше и гладна. Поиска да я заведа да хапне. Направих го.

NNN

Корнелия стоеше затворена в стаята си. Гледаше снимката ми и плачеше.

-Какво ти се е случило, Кристъл?

     За първи път изричаше името ми така. Обикновено ме наричаше Крис. Ръцете й трепереха. Но силен шум я извади от унеса. Тя скри снимката ми под възглавницата си и излезе от стаята. Завари родителите си да прибират всички вещи свързани с мен. Говореха, че ще ги унищожат.

-Какво правите?

     Корнелия се опита да издърпа общата ни снимка от ръцете на майка си. Не успя.

-Няма да оставя и една следа от този демон в дома си. – викаше тя.

-Тя е Кристъл. Дъщеря  ви.

-Не! Това същество не е тя. Дъщеря ми е мъртва.

     За тях и за света аз наистина бях мъртва. И така щеше да си остане. Като идея не беше чак толкова лошо. Когато си отмъстя никой няма да ме заподозре. Може би само сестричката ми. Но кой би й повярвал? Ще я помислят за луда и ще я затворят в някоя лудница.

     Корнелия ритна един от столовете, които бяха близо до нея. Изкрещя едно злобно „Мразя ви!” и избяга навън. Те не я последваха, защото все още беше ден и те бяха в безопасност.

                       ***

      Лежах с отворени очи на прашния под. Гледах в тавана. Мракът не ми пречеше. По-скоро светлината беше проблем. А и дрехите ми. Не мога да се разхождам с окървавена погребална рокля, нали? Честно казано имах силна нужда да се изкъпя. И докато си мислех за това си дадох сметка, че мога да обикалям около бившия си дом. Не мога да вляза, но мога да плаша обитателите му. Но първо да хапна. Странно. Мисълта да нараня човек вече не ми се струваше толкова непоносима. Изпитвах силна възбуда при мисълта за кръв. Но трябваше да бъда по-сдържана. Имах много за учене, а нямаше кой да ме научи как да се контролирам. Знам това и все пак... Нищо не мога да сторя. Доколкото знам работата на „създателя” е да научи младия вампир как да оцелява. Е, моят създател е доста безотговорен. Копелето ме заряза. За сега просто трябваше да изчакам нощта.

     Лежах без да помръдна. Трябва да си призная, че ако не спя, през деня е много скучно. Нямаше с какво да се занимавам. По дяволите! Изправих се и започнах да обикалям из мазето. Намерих доста интересни неща. Дори открих стара ракла с дрехи. Хванах катинара и го разбих. Бинго! Вътре имаше доста готини неща. Разхвърлях дрехите докато си намеря нещо подходящо. Обух си черни панталони и черна блуза. Имаше и удобни обувки, които по някаква случайност бяха с точния размер. Бях готова и единственото, което ми остана беше да чакам.

                      ***

     Корнелия отиде на единственото място, което и се стори подходящо. Отиде... на гробищата. Стоеше пред гроба и се чудеше дали не е сънувала появата ми. Коленичи и докосна земята. Усети, че е  рохкава. Разбира се, че скоро тук е било ровено. Момичето се прекръсти и отправи бърза молитва към небето.

-Молиш се за душата й?

     Възрастен мъж с градинарска количка спря на няколко крачки от нея. Корнелия вдигна поглед. Не знаеше дали, ако попита няма да я помислят за луда, но накрая събра смелост.

-Може ли да попитам нещо, господине?

-Разбира се, дете.

-Малко е... странно.

     Човекът кимна.

-Ами, добре. Чудех се дали е възможно някой, който е мъртъв да... ами... да оживее и да излезе от... гроба?

     Старецът я погледна странно. Това смути сестра ми.

-Извинете. Въпросът ми е глупав.

-Не, дете. Има много истории за това. Но моля те, разкажи ми.

     Корнелия седна на близката пейка и му разказа как съм се появила на прага на дома си. Разказа му всичко. Е, тя очакваше той да й се присмее. Само, че остана изненадана от сериозното му изражение.

-Тя вече не е човек, госпожице. Тя е нощно създание.

-И аз така си помислих. Но защо не можа да влезе у дома?

-Защото на найния вид им трябва... покана.

-Нейният вид? Каква е тя?

-Вампир, госпожице. Сестра ви е вампир.

     Корнелия би се засмяла, но не го направи. Все пак ставаше дума за мен. Докато бях човек ние с нея не бяхме много близки. Тя се питаше защо трябваше да се случи всичко това, за да разбере колко много ме обича. Тя дори се разплака от спомена за мен.

                                                                       ***