Както се очакваше г-ца Милър не обичаше особено много да се рови из пълни с прах книги. Тя предпочиташе настойчиво да съблазнява г-н Аясума. Не че той го забелязваше. Изобщо не се интересуваше от нея и не се стараеше да го крие. Май във вените му течеше лед, а не кръв. През цялото време той бе мълчалив. Не обичаше излишните приказки и да си губи времето. Единственото нещо, което им каза беше:

    “ЗАХВАЩАЙТЕ СЕ ЗА РАБОТА!”… Ама, той наистина се мислеше за център на Вселената. Или поне за “шеф”. Той не ги помоли учтиво, а направо им заповяда. Истинско арогантно и надменно копеле. Така го определи Майкъл. Не е тайна, че не го харесваха. С изключение на Карен. Тя беше от тези жени, които обичат предизвикателствата. Но до този момент опитите й да го впечатли по някакъв начин беше без никакъв резултат.

    Както и да е. Всички се захванаха за работа. Разглеждаха книгите една по една. Това си беше много работа.

    Разхождах се и разглеждах. Минах в задната част на сградата. Там имаше огромна градина. Не можех да повярвам. Имаше толкова много цветя и мраморни статуи, че не можех да отделя поглед от тази гледка. Видях една пейка и седнах там. Поех дълбоко дъх. Ароматът на рози беше прекрасен. Затворих очи и се наслаждавах на тази красота. Тогава чух нещо. Приличаше на стъпки върху пътеката застлана с чакъл. Отворих очи и се стреснах. Пред мен стоеше мъж. На около двадесет и осем години. Висок, със сини очи и кестенява коса. Истински красавец. Усмихна се, а аз отместих очи. Усетих как сърцето ми биеше лудо. Изчервих се.

-О, извинете ме! Не исках да Ви притесня.

-А-а… Няма нищо. А кой сте вие?

-Казвам се Алекс Дженър. Живея в съседното имение. Лекър съм. А Вие сте…?

-Аз съм… Лина Медфийлд. Приятно ми е, сър.

-Чух, че  в замъка има хора и дойдох да се запознаем. Само ти ли си? Може ли да ти говоря на “ти”?

-Щом желаете. Не, не съм… сама. Другите са вътре, а госпожа Ирина я няма.

-Може ли да ме представите?

-Разбира се, господине. Елате!

    Изправих се и тръгнах, а доктора ме следваше. Изглеждаше приветлив човек. Усмихваше се.

-Лина?

-Да, сър!

-Наричай ме Алекс, моля те! Ще ми опишеш ли другите?

-Сами ще ги видите.

-Искам да чуя твоето мнение. Моля!

-Ами, добре.

    Наложи се да спрем за малко. Описах му другите така, както ги виждах. Алекс не спря да се смее. Чак се засрамих още повече. Както гледах в страни го видях. Широ стоеше до прозореца и ме гледаше. Не знам дали не гледаше лекаря. Погледа му беше студен както винаги. Лицето ми се помрачи и доктора го забеляза. Проследи погледа ми и го видя. Странно, но лицето му изобщо не се промени. За това пък той ме хвана за ръката. Този път станах червена като домат. Сърцето ми щеше да се пръсне. За това влязохме вътре и господин Джеферсън ни заведе в библиотеката при останалите. Всички го гледаха, особено Широ и Карен. Разбира се, мотивите им бяха различни. Той сам се представи и се запозна лично с тях. Спечели симпатийте на почти всички. Беше забавен тип. Харесвах го. Жалко само, че бързо си тръгна. Тайно ми остави телефонния си номер. Очевидно не харесваше поведението на г-ца Милър. Чудех се само защи беше толкова мил с мен.

    След като вече бях там се захванах с четене. Не че не беше  интересно, но не беше това, което можеше да ми потрябва. Не след дълго повечето се разотидоха. Останахме само аз и онзи неприятен тип. Не говорехме, защото нямаше за какво. Не можех да повярвам, когато седна до мен.

-Къде срещна доктора?

-А?

-Отговори ми.

-В градината. Защо? Той е много мил.

-За това ти даде номера на телефона си.

-А? Видял си? Е, това не е твоя работа.

    Станах и излязох. Широ не ме последва, но ме наблюдаваше. Беше странно. Какво го интересуваше? Не беше негова работа. Но признавам, че любопитството му ме накара да си помисля, че той все пак е човек. Имаше нещо друго, което ме тревожеше. Скоро щеше да настъпи нощта. Е, до тогава имаше още няколко часа. За това пък беше дошло време за чай. Всички трябваше да сме там. Честно казано това ми се струваше глупаво макар, че аз обичах чай.

    Минахме и през този странен обичай. Тогава Моника ми предложи да разгледаме замъка. Беше чудесна идея. Лошото беше, че и Карен поиска да дойде с нас. Не можех да откажа. Така трите започнахме обиколката. Разбира се, госпожицата не спря да мърмори и да се оплаква. Заболя ме главата от нейните глупости, но си мълчах. Все пак имаше полза от нея. Докато се подпираше на една от стените се отвори врата. Таен проход? Може би. Замъците винаги имаха такива. Стояхме и гледахме. Беше тъмно и отвътре духаше хладен вятър.

-И сега какво? – попита Моника. – Ще кажем ли на другите?

-Къде ти е приключенският дух? – засмя се Карен. – Хайде да погленем вътре.

-Лина, кажи й!

-Ами, аз… Любопитна съм да видя какво има вътре.

-Лина!!!

-Съжелявам. Ако искаш…

-Иска да каже, че можеш да останеш тук или да спреш да бъдеш страхливка.

-Щом тя идва и аз идвам. – малката се оплези на Карен.

    Мисле, че малко по малко ледовете се топяха. Двете не спираха да се заяждат, а аз ги гледах и се смеех. И двете ме погледанаха и ме смъмриха. Може би това, че първото впечатление е най-важно не е вярно. Сега ги виждах в различна светлина. За това помолих Карен за извинение. Тя също ми се извини за убидите. Стиснахме си ръцете и отново погледнахме към отворения проход. Наистина не беше разумно да ходим там без да кажем на някого. Но пък любопитството надделя. Влязохме вътре и вървяхме бавно. Държахме се за ръце. Вътре беше доста студено. За това треперехме. Първа беше Карен, след това аз, а после и малката Моника. Беше забавно. Не това, че влизахме Бог знае къде, а защото го правехме като приятелки. Разказвахме си истории, за да не ни е страх.

    Накрая стигнахме до някаква врата. Бе направена от метал. След като събрахме кураж опитахме да я отворим. Бутахме толкова много, че накрая ни болеше цялото тяло. Вратата не помръдваше. Отказахме се, а и нямахме друг избор. След това Карен направи особена гримаса. Сякаш беше намислила нещо. Сподели ни, че сега трябва да излезем, но това не е краят. Тя предложи да се върнем, когато измислим начин да отворим вратата. И трите бяхме съгласни с това. Но се разбрахме да пазим това в тайна. И така сделката беше сключена. След това излязохме от тунела и затворихме прохода.  Решихме, че никой не е забелязал, че ни няма. Е, грешахме. Вече беше тъмно и другите ни търсеха.

    Ирина много ни мъмри. Сякаш бяхме ученички избягали от час. Момчетата бяха съгласни с нея.

-Къде бяхте? Да не сте малки деца? Знаехте, че ще се разтревожим. – тя опитваше да запази добрия си тон, но й беше трудно.

-Я се успокой! Ти ни доведе тук и ни засипа със загадки. Просто се разходихме, за да разгледаме. Не сме виновни, че часовниците не работят. – Карен изобщо не пестеше думите си.

-Така ли? – повиши тон полицаят.

    Двете с Моника мълчахме. Не беше честно. И ние бяхме виновни, а само Карен обвиняваха. За това единодушно решихме да се намесим.

-Госпожо Денисоф. Не я обвинявайте. Ние също бяхме там.

-Моля те, Лина! Вие сте добри момичета. Лесно се влияете от чуждото мнение.

-Не! – за първи път повиших глас. – Не е справедливо.

-Тя е права. А и вие нямате право да ни говорите така при положение, че точно вие ни накарахте сами да търсим. – намеси се Моника.

    Ирина замълча. Не можеше да повярва колко дръзко се държи това момиче. Не че я познавахме от дълго време, но за първи път тя проявяваше истински емоции. Но сега бяхме прекалено уморени, за да водим спорове. Карен разтърси глава и се обърна. Хвана ни за ръка и мен, и Моника. Поведе ни след себе си. Това учуди всички като се вземе под внимание, че през цялото време до сега тя само се държеше лошо с нас.

-Тук нещо не е както трябва!  - каза Майкъл.

-Правилно си забелязал, момче. – отговори полицаят. – До този момент те бяха врагове, а сега изведнъж са неразделно.

-Точно така, господа. Те крият нещо. Трябва да разберем какво е то. Скоро.